Ст. Ст Гидиков

За свръхчовека

I

Идеята за свръхчовека не е приумица на един неуравновесен или парадоксален ум, а жизнена мечта, органически свързана с цялото битие на Ничше. Прикован през по-голямата част от живота към слаба плът, която се прояжда бавно от хроническа и неизлечима болест, в неговия мощен и жадуващ за воля и простор дух се е откърмила идеята и представата за едно човешко осъществение , което да надхвърля по красота, мощ и проявление най-висшите издънки на съвременното човечество. Копнежът за едно човешко надмогване до голямо телесно и духовно същество, с максимум сила и воля за себеосъществение, е израснал постепенно върху плодотворната почва на бавното и подземно разстройство на болното тяло. Свръхчовекът е бунтарско отреагирване на собственото безсилие.

Това отреагирване, обаче, е взело особения отсенък на Ничшевата психика, която намира в змията най-близкото си и точно символизиране, с тая безогледна и презрителна хапливост и злоба към всичко, което се изпречва пред стихийното проявление на живота и желае да го ограничи в социални и нравствени рамки.

Змията, орелът и лъвът олицетворяват в представата за свръхчовека у Ничше синтезата на ония върховни душевни и физически способности, които ще позволят на човека да се издигне на по-високо стъпало в еволюцията, за да владее света и да надмогне своето собствено безсилие: безпощадна разрушителност на анализа, гордото и надменно властничество, безскрупулната физическа мощ.

Блянът за свръхчовека непременно ни го рисува като една силна, красива и жизнерадостна въплътеност в здраво и мощно тяло. Чрез вечният възврат ще се осъществи върху земята възможно най-съвършеното човешко същество, волята и жизнения порив на което ще бъде закон и норма на живота. Въпросите за добро и зло заради него няма да съществуват. Ще бъде една импулсивно движена себеосъществяваща и самобоготворяща се стихия , която ще руши и ще създава, единствено мотивирана от своето свръхчовешко самочувство.

В мисълта на Ничше, както и в тая на Пенча Славейков, свръхчовекът ще представлява въплъщение на благородство, великодушие и аристократизъм, в биологична смисъл на думата, с вродено чувство към духовна издигнатост и естетична висота. Но родом с това, или по-добре в основата на това се подразбира безскрупулното и неограничено от никакви социални и религиозни съображения и норми проявление на пълножизненото физическо съществуване в разните негови физиологични области. С други думи, свръхчовекът няма да си отказва никое удоволствие, никоя прищявка на плътта, никое телесно наслаждение, доколкото, разбира се, допада на неговата уравновесена природа и не подкопава самосъхранителния му инстинкт. Тези подробности не се виждат никъде изрично поменати, но трябва да се подразбират.

Накратко казано, свръхчовекът се явява на най-усъвършенстваното същество на земята в прът и кости, каквото земната биология има възможност да създаде, и неговата свръхчовешка мъдрост ще го освободи веднъж за винаги от глупавата мечта да търси смисъла на живота вън от данните и възможностите на земното съществувание, вън от формите и законите на земната биология. Онова, което може да ни даде една красива, здрава и мощна плът, одухотворена от едно жизнерадостно, великодушно и гордо свръхчовешко знание, мъдро използващо реалните сладости и облаги на живота, без всякакви тревоги за трансцедентни въпроси и загадки, - ето кое съставлява началото и края, както и цялото значение на свръхчовека.

Ако сме правилно доловили представата за свръхчовека, той се явява най-висшето възможно творение на материалната еволюция, неин венец и завършек. Що се отнася поне до Ничше, той е пълен материалист и за него духовното в човека не изглежда да има корен вън от възможностите на материята. За това и всичко, което е ограничено в своята фантазия, колкото и щедро а обсипе дарби и предимства своето идеално създание в каквито неимоверни условия да се премята вечният възврат, свръхчовекът не ще може никога да прехвърли известни граници, обусловени от крайните възможности на земната биология.

Както казваме „земна биология”, това в идеите на един материалист, като Ничше, означава нещо по-крайно. За него „земното” е и универсално, меродавно за цялата видима вселена. Законите на физиката и химията, които са и основни закони на биологията, са еднакви и за земята и за милиардите звезди и планети на безкрайната вселена. Но за Ничше и за неговия свръхчовек е съвършено излишен въпроса, дали, материалистически погледнато, може да се допусне, че в друга планета, в друга слънчева система, билиони светлинни години отдалечена от нашата, е възможно а съществува друг вид човечество или свръхчовечество, подчинени на съвършено други биологични закони. Изобщо Ничше съвсем не се грижи да свърже идеята за свръхчовека с какъв а е универсален принцип, а го постави в съотношение с универсалния живот. Единствената връзка е само вечният възврат, но ограничен върху земното битие.

II

Когато искаме а разчоплим интимните потици, които ни заставят да мечтаем за свръхчовека, не без известна изненада забелязваме, че това не е една повърхностна тръпка на възбудената ни фантазия, а дълбок и неугасим копнеж в съкровените глъбини на нашата душа. Може да не сме напълно съгласни с Ничшевата или Пенчовата представа за свръхчовека и с всички ония философски, метафизически или социални приумици, които се преплитат около немислимото му битие, но не можем да не признаем, че в душата на всеки човек, колкото принизен тъп и недорасъл да е той, все има някакъв глух и прикрит, или креслив и остър копнеж за по-красиво и мощно човешко възмогване. Та не е ли това именно, което съставлява чисто човешкото, което го отеля от животинското и тласка човека към напредъка и усъвършенстване, гони го към нови хоризонти, винаги недоволен от себе си, тревожно търсещ по-хубавото, по-ценното, без да се уморява от напразните усилия, без да се отчайва от вечните несполуки?

Това, което се таи в душата на почти всяко човешко същество, къде съвсем смътно и неопределено, къде по-изяснено и трепетно, у Ничше, благодарение острата противоположност между могъщ дух и болно, слабо тяло, тоя копнеж избликва с неудържима сила, за да хвърли неотразимия блясък на великото и болезненото в измъчената душа, която едновременно пее химни и бълва отрова.

Почти същата орисия дава приблизително последствие и у нашия поет. Страстният копнеж за свръхчовечество и същата хаплива презрителност към слабите, безволните, смирените, към „фасулковците” и тълпата, към „дегенерираната гмеж от разумници, фабрична стока на цивилизацията” (Ползвам се от превъзходната статия на проф. С. Казанджиев „Ничевата идея за вечното възвръщане и химна за смъртта на свръхчовека – от Пенчо Славейков”, в сп. Училищен Преглед, май 1932 г.) – блика от същото изтощаване и дразнещо безсилие на осакатената плът, което ограничава и спъва пълното проявление на един дух, жаден за красиво и волно жизнерадостно себеосвещение. Една и съща жизнена трагедия дава голям размах и сила на един и същ копнеж, на приблизително една и съща мечта и представа за хубаво човешко превъплъщение и достижение.

У Пенчо Славейков идеята за свръхчовека е тясно свързана с идеята за Бога. Свръхчовекът се явява етап и свръзка между човека и Бога. Нещо повече: свръхчовекът, докато съществува, е всмукал в себе си божият „Дъх”, за да осъществи върху земята неговата воля, да сътвори света съгласно неговите завети, или по-скоро „ да дотвори недотворения свят”. Докато свръхчовекът върши своята творческа мисия, Бога е „мъртъв”, - той престава твори, стои в затишие и бездействие „на брега на океана на вечността”, за да оживее за нов творчески процес в момента, когато свръхчовека умира и се връща при него. Между Бог и свръхчовека стои мистичната връзка на едно ритмично творчество, в което Бог носи вечната цел на битието, а свръхчовекът , начело на човечеството, носи отделните задачи в отделните етапи на развитието.

В разбирането на Пенчо свръхчовекът се явява като един върховен представител на човечеството, негова квинтесенция. Това последното е само тор, върху който ще израсне великолепното цвете на свръхчовешкото съзнание, за да даде смисъл и значение на живота. Човекът без свръхчовека е нищожество. Той добива значимост само доколкото служи като тъмен фонд за бляскавото величие на последния.

Макар Пенчо Славейков а не изключва божественото в своето схващане за свръхчовека, той ги свързва по такъв неясен и неудовлетворителен начин, че свръхчовекът у него, въпреки космогоничното значение, което иска а му придаде като етап към Бога, не го прави съществено различен от Ничшевия свръхчовек, като продукт единствено на земното битие, с неговите физико-химични възможности. Както у Ничше, така и у Пенчо, свръхчовекът живее само един човешки живот, може би доста Дълъг, но все пак временен. И у двамата свръхчовекът умира, като всеки обикновен човек, но у Пенчо „дъхът” на свръхчовека при смъртта му се възвръща в Бога, всмуква се в божественото, изгубва своето индивидуално съзнание, и Бога наново заживява, за да създаде за „дотворяване” на ново човечество и свръхчовечество.

В поетическото възсъздаване на Пенчо не можем да търсим една последователно изнесена философска мисъл, и за това противоречията, неяснотите и дори безсмислиците могат на всяка крачка да се посочат. Но не това е целта на настоящата статия. Ние искаме да изтъкнем онова общо между Ничше и Пенчо в тяхното схващане за свръхчовека у двамата в техния колкото мисловен, толкова интимен набег, за да разрешат собствената си сърдечна и биологична трагедия.

Въпреки целомъдрената фасада у Ничше и религиозната окраска у Пенчо, свръхчовекът и у двамата изразява възтържествуване на Дионисовата природа. И това възтържествуване, въпреки „вечния възврат” и въпреки „сливането с Бога” не отива по-далеч от биологичните възможности на земното битие. А духовният облик на това дионисовско възтържествуване, въпреки всички благородни, великодушни и красиви прояви в живота, стои здраво прикрепено към интимния устрем в душата и на двамата: безскруполното, неотговорното и високомерното своеволие на властника.

Нито у Ничше, нито у Пенчо дионисовското не избива в полова оригиналност. Напротив, у Ничше свръхчовекът, по думите на Заратустра, се обрисува като целомъдрена натура; а Пенчо изрично говори, че свръхчовекът побеждава в себе си тъмните нашепвания на плътта, словата и помислите, родени от „земното. Той не допуска в душата си „земната суета”. Но това не са ли тенденции и думи, които нямат никакво съотношение в основната мисъл за свръхчовека, като проповедник на „земната цел” на съществуването, без всеки поглед към друга цел отвъд земния живот? Наистина Пенчо поставя смъртта като някакъв изход към вечността, но тъй неясно и неопределено, че не може да се схване , ако земният живот е цел сам по себе си и свръхчовекът ни напътва да се приспособим само към неговите изисквания и радости, да не търсим нищо вън от него, то кое ни свързва с вечността и с Бога, кое ни подготвя към един друг живот извън земното битие, в „дома на Истината”? Няма ли заложено в душата ни нещо, което през целия ни земен живот, въпреки жизнерадостните проповеди на Заратустра, а ни напомня, по-смътно или по-ясно, че зад временните земни достижения се потайват други копнежи, носещи ни към други хоризонти, които обгръщат земното ни битие, наистина, но го и надхвърлят?

Още по-странно изглежда недомислието, съдържащо се в тъй наречената „земна цел” на живота, разглеждана в кръга на земните възможности. Жизнерадост… радост от живота… Лесно е да се каже, но какво съдържание се влага в тия думи? Да се радва от живота, а именно от земния живот, с болестите, недъгавостите, лишенията, мъките и смъртта, без да говорим за всички социални неправди или сърдечни трагедии, които може би свръхчовекът ще премахне или превъзмогне, той трябва или а бъде едно несъзнателно животно, което се радва на живота, защото недовижда всички нерадостни условия, които го заобикалят, единствено движено от своето уравновесено жизнено функциониране, - тъй както се радва птичката, която хвърчи и чурулика, или агънцето, което подскача и припка; или да се хлъзне по замайващата плоскост на чисто дионисовското, сиреч подир всички съблазнителни и насладителни нашепвания на плътта, - да затъне в „земната суета”.

Който иска да затвори човека само в границите и възможностите на земния живот, да го съветва да не си блазни ума в някакви извънземни постижения, той непременно затваря неговата жизнерадост, неговата радост от живота , в рамките на биологичното доволство и наслада. Всяка мъдрост, човешка или свръхчовешка, която би се отдала да примири всепълното ни приобщение към земното битие с каква да е въздържателна програма, по формата на целомъдрие, благочестивост или аскетизъм, подкопава своите собствени устои и влиза в противоречие с основното в себе си. Ничше е съвършено последователен на своите проповеди в несъкрушимата си омраза към християнството, което смята за най-голям враг на жизнерадостната си философия. Християнският морал е за него израз на тъжен и мрачен аскетизъм, които ни отдалечава от всичко земно, от красотата и радостта на живота, и сита плътта за олицетворение на злото.

За да бъдеше още по-последователен на себе си , той трябваше а турне в устата на Заратустра, че осъществението на свръхчовека означава пълния разцвет на дионисовското, дори в неговите прекалени прояви. Но както виждаме и у Ничше, и у Пенчо, свръхчовекът като че ли прави благоразумен завой към една житейска старческа мъдрост, която е в противоречие с основното в философията на земната жизнерадост, последователно и правилно схваната.

И действително, веднъж усвоена максимата, че трябва а се радваме на живота, тъй както ни е даден на земята, в неговата обусловеност преди всичко от телесната постройка, тая радост не можем да я схващаме вън от плътските удоволствия, вън от разнообразното удовлетворяване на всичките ни биологични нужди и нагони. Всяка друга прибавка или преправка на тази органическа радост от естетичен, мисловен, духовен или социален характер, е вече радост от друга категория и представлява или сублимиране на органическата радост, или пък порив в човешката душа, извиращ от извънземни източници.

Разгледаме ли самия процес и факт на сублимирането, превръщащ чисто биологични състояния в духовни ценности, длъжни сме пак да възприемем необходимостта от съществуването в човешкото съзнание на един устрем, който не намира оправдание и обоснова в материалните възможности на земната био-физика и био-химия, нито още по-малко в мъдростта на един свръхчовек, ограничаващ цялата мисъл и смисъл на живота само в рамките на земното битие.

Възможността и способността а едно човешко същество да внесе друго съдържание в своята биологична радост, да разширочи и възвиси плътската си жизнерадост до духовни и одухотворени обсеги с универсална значимост, за а може а стане свръхчовека, чужд на „земната суета” и в положение а се вслуша в „най-сладостните разговори на ведрото мълчание” е вече указание, че това същество носи в себе си червея към вечното, неизмеримото и неизвестното, който няма да му допусне а затвори душата си само в земния предел и а се храни и задоволява само с земна радост. То носи в дълбочините на своя дух човъркащия бацил на трансцендентното, които няма да му позволи през цял живот а се отпусне спокойно в земната си радост: завесата на смъртта стои загадъчна пред очите му у го мъчи с своята непрогледна тайна. Хиляди свръхчовеци милиони години да проповядват, че трябва да съсредоточим цялото си внимание само върху делото на земния живот, да отдадем цялата си вяра и жизнерадост на това дело, няма да убият вродената ни интуиция, че земното е само една малка брънка от един безкраен живот.

Публикувано в сп. „Българска мисъл”, год. X, кн. IV, Април 1935, стр. 233-239

III

Тъй както е дадена представата за свръхчовека у Ничше, тя цели да се да се противопостави на каквато и да е идея за съществуването на безсмъртно духовно начало в света. У Пенчо вечното духовно не е отречено, резултатът е почти същи, щом се отрича безсмъртието на индивидуалното съзнание у човека и у свръхчовека. Това са тленни и временни същества, които носят несъзнателно „дъхът” на Бога, без да изпитват личната нравствена отговорност на усилията и на делата си. Явяват се и изчезват като временни фигуранти в една епопея, на която нито съдържанието, нито насоката съзнателно и отговорно преживяват и претворяват. Най-малкото – отделните етапи на човешкото просъществуване, с свръхчовека начело, остават като откъслечни епизоди, без съзнателна свръзка с общото и вечното.

И у двамата свръхчовечеството изглежда да е привилегия само на отделни единици, от време на време явяващи се в света, като водители и месии на човечеството. Свръхчовешкото възмогване не е едно усилие, дадено на всяко човешко същество, една възможност за безкрайно усъвършенстване, заложена в всяка човешка душа, осъществението на която зависи от усилията на всеки индивид. Че известни личности изпреварват времето си и се издигат рязко над широката маса посредственици с своето ранно възмогване, - това е в реда на нещата; но то не отнема никому възможността да се домогва чрез собствени усилия към тая висота, макар чрез по-дълги борби и по-късно. Предтечите на движението чертаят пътя на еволюция и я подпомагат за цялото човечество, за да може то да се издигне до свръхчовечество.

В мисълта на Ничше свръхчовекът е случайно явление, което отпосле вечният възврат ще преповтори автоматически множество пъти. Понеже личните усилия в живота не изоставят следи в едно безсмъртно индивидуално съзнание, за да станат залог за бъдеще по-висше съзнателно домогване, свръхчовекът се явява като една случайно изхвърлена от потока на живота ценност, която няма никаква трайна връзка с самия живот, още по-малко с нравствената му смисъл.

На какво дължи своята привилегия свръхчовекът в Пенчовата космогония, за да стане носител и изразител на божия „дъх”, и защо тая привилегия е отказана на голямата маса човешки посредственици, - е тъмно да се посочи. За всеки случай, тия явяващи се от време на време белязани великани, с името свръхчовеци, макар да са твърде мъдри, благородни, великодушни и да проповядват (у Пенчо) любов към ближния, имат едно гордо самочувство, което често избухва в хаплива презрителна надменност към тълпата, към принизените посредственици, към „фасулковците”. Свръхчовеците се чувстват като неотговорни властници и хранят непобедима омраза и презрение към смирените, примирителните, отстъпчивите, слабите в живота. Смирението и примирението за тях е рабска черта, а устремът за равноправия и приравнение – стадно чувство.

В това отнасяне има и недоразумение и противоречие. Смирението, примиреността, отстъпчивостта, са рабска черта, когато произхождат от малодушие, от липса на борческа воля. Но твърде често те означават и висока нравствена издигнатост, любов и снизхождение към другите, себепожертвувателност , великодушие. Устремът към равноправие и приравнение е най-силният стимул за масови усилия в догонване на по-голяма висота в социалния живот. Стадността е форма на по-низшите състояния на общежитието, но тя не пречи за аристократическия подбор на отделните личности.

Но представете си сега, каква жалка фигура биха представлявали свръхчовеците, ако не съществуваше наоколо им широката маса смирени, примирителни, наивни и добродушни посредственици, зяпащи ги в стадно послушание? Отгде щяха да продават своята хаплива и презрителна надменност?

Ако ли пък свръхчовекът не е горд и надут властник, а действително предтеча на едно бъдеще свръхчовечество, ако е проникнат от дълга да издигне всички хора до своето високо положение, тоя добив ще се дължи тъкмо на любовта му към ближния и на „смиреното”, примирително, благо отнасяне към принизените и още с сгадни нагони човечески маси. Той ще трябва да им внуши тъкмо тия „добродетели”, които клейми, и от стадото слабоволни и малодушни хора да направи не надменни и хапливи аристократи, а действително издигнати нравствено личности, с благородна, великодушна и любвеобилна душа.

Съвършено погрешно е да се смята, че представата за свръхчовека необходимо му придава господарски, властнически, горди и самонадеяни чувства и пози; че духовният аристократизъм, с който го надаряваме, трябва непременно да се изрази в някакво високомерно самобоготворение, в екзалтирано самочувство за своето високо достойнство. Такъв аристократизъм е фалшив и просташки. Духовният аристократизъм, за който само може да става дума при един истински свръхчовек, е издигането на душата до онова „смирено” и „скромно” себеубеждение, като високо нравствена стойност, до която се достига чрез подвиг и себежертване за другите.

Но да разгледаме въпроса за „високомерието” и „смирението” от друго становище. Може ли един свръхчовек, приклещен към необходимостите на земния организъм, да храни високомерно чувство към себе си и презрително отнасяне към смирените и принижените? Нека допуснем, че „вечния възврат” е сполучил да създаде на свръхчовека един организъм по-як и устойчив, по-кален против болести и слабости, извънредно издръжлив. Има положителни данни, които ни дават голямо основание да предполагане, че тъй нареченото изнежване и изтънчване на човешката плът от поколение на поколение и сравнително с набитата и груба плът на първобитника, не може да се етикира като израждане, а по-скоро като нагаждане към една по-облагородена, красива и жилава плътска устойчивост, все по-каляваща и приспособяваща се против всички разслабителни и разстроителни условия. Расовата евгеника не е възвръщане към дивотията, в буквален смисъл на думата. Това възвръщане е само временно и ритмично.

Все пак, колкото и далече да отидем в предположенията си за възможностите на човешкия организъм да достигне до голяма издигнатост и устойчивост у свръхчовека, има една граница, определена от биологичните рамки на земята. Свръхчовекът не може да се освободи напълно от елементарните органически нужди на земния живот. Колкото и да е придобил голяма душевна сила над органическите функции в своето тяло, все не може да не се подчинява на необходимостта да яде и на всички преработки и последствия в прищеварителната, кръвоносната, дихателната, пикочно-половата, нервната и други системи. Самото това подчинение е вече голям удар върху всяко високомерие. То стои като остър нож над гордо вдигнатата глава на свръхчовека и му налага известно „смирение” пред неумолимостите на биологията. Защото тия неумолимости не са съпроводени само с приятностите на задоволените нагони, но и с ред неприятни и отвратителни преживявания и преработки, които, без да ги споменаваме изрично, не са от естество да закрепят в душата на свръхчовека едно основателно чувство на прекалено себеуважение.

И, наистина, представете си един свръхчовек, въплъщение на красота, младост, сила, властник на света, проснат на легло от някаква неопределима болест или неочакван удар, блед, немощен, унил, приличен на смачкан и оръфан парцал в ръцете на неумолим хищник… Или пък изкачен горд и могъщ върху естрадата, разнисащ орлов поглед над широката сган благоговящ народ, хвърлящ гръмките си словеса над наведените в трепет глави, и който опулва разтроени очи, присвити от болки в корема, набързо разтичан в смешна поза за да се освободи от внезапно обзели го биологични разстройства… Или в обстановката на щастлив любовник, цял погълнат от полово опиянение, в еротичен захлас… и току веднага чувстващ се с увиснал нос, смешен пред собствените си и пред хорските очи…

Всичко това и много друго още може и да подхранва някакво си надменно свръхчовешко самобоготворение и самомнение? Обвързан в неразкъсваемите връзки на земната биология през живота, вместо съзнанието и самочувството на свръхчовек, ще има най-много това на свръхживотно.

Дори да допуснем, че в дългата земна еволюция несъзнанието и тъпостта ще могат да докарат до някакво блажено самозаблуждение, та свръхчовешкото същество да се счита щастливо и доволно въпреки тия несрети и недъзи, та в бабаитската си гордост и поза, като господар на живота, да не довижда смешното си безсилие, пак не намираме обективните твърди основи, върху които Ничше и Пенчо зидат своето свръхчовечество. Те градят величието на човека не върху положителното еволюиране на безкрайните му духовни залежи, което ще му донесе и красиво външно осъществение, а върху някаква си неубоздана, несъзнателна, импулсивна воля за живот, която ще се осъществява егоистично и безогледно като налагаща се биологична стихия, разкошно въплътена, сама за себе си закон и норма, но изцяло подчинена на властните закони на плътта.

Основната грешка на Ничшевото и Пенчовото схващане е в това, че, обладани от копнеж и идеал за красиво и могъщо осъществение на човека, те искат да го изградят с негодните, недостатъчни и инертни материали, на земната биология. Доколкото допускат духовното, те не вярват в неговата безгранична мощ и го посочват в рамките на ограниченото развитие върху земната площ. Не допускат, че еволюцията на Духа, общо и индивидуално, надхвърля земните въплътителни рамки и форми и се осъществява в безкрайно по-фини, по-могъщи и по-красиви „нагледни” проявления.

И двамата са влюбени в телесната красота и жизнерадост. Това е напълно в реда си. Всяко човешко същество се стреми към красота и жизнерадост и копнее за тях. Красотата и жизнерадостта са великия стимул на съществуването. Но додето те смятат, че представата за свръхчовека, в плът и кости, която ни дават като крайно земно осъществение, е възможния граничен идеал в тая посока, има ред неопровержими основания да вярваме, че зад пределите на земното и материалното стои една безкрайна област, гдето духът осъществява по-фини, по-могъщи и по-красиви постижения, на които земните прояви са само долнокачествени, несъвършени и бладни копия.

Ничше не можеше да допусне такива възможности поради своя материализъм; а Пенчо проицира духовните същности върху мистичната и мъглява площ на божественото и всемирното, но не и като продължено задгробно осъществение на индивидуално съзнание. Като Ничше и той смята, че човешкото и свръхчовешкото има и трябва да се прояви само като земна цел, без никакъв оглед към свръхземни перспективи.

Ето как и у двамата хубавата идея за свръхчовечеството, нямаща здрав корен и основа в трансцедентната индивидуалност на човека, е осакатена в своята безкрайна широта, в своето дълбоко духовно значение. Едно свръхчовешко създание, което е игра на случая и черпи съществуването си от щастливите комбинации на биологичните възможности, с всичките им нестабилности, недъгавости, неприятности, че и отвратителности, не отговаря на дълбокия копнеж за красота, могъщие и пълножизненост, който стои в подсъзнателните устои на всяка човешка душа.

IV

Като искаме да си дадем отчет, защо такива духовно издигнати и талантливи личности са се спрели в своя устрем към превъзходната свръхчовешка представа на половина път и не са посмели да отидат по-далече – там, именно където тая представа щеше да блесне в пълната своя дълбока смисъл, ние ще видим, че ако на Ничше донякъде пречи неговата материалистическа метафизика същинската причина и за неговото и за Пенчовото „земно уцелване” на свръхчовека се крие не толкова в скрупули за „научност”, или в други интелектуални съображения, колкото в интимни емоционални свойщини на тяхната психика. Те имат, тъй да се каже немощното, старческото, аскетичното. Елинската жизнерадостна философия е естествено отреагирване в това отвращение.

Понеже християнството се почви в една епоха на пълна плътска разюзданост, то не можеше да не се изрази като силно подчертан аскетизъм и потискане на телесното. Всичко плътско стана символ на греховност, а духовната издигнатост, духовното спасение изпъкна като пълно отричане на всяка плътска жизнерадост. По тоя начин между духовния (задгробния) живот и телесния (земния се изкопа непреодолима пропаст и се налагаше жертване единия за другия.

Не само в християнството, но и в други религии религиозната проблема затъна в едно дълбоко недоразумение. Вкорени се схващането, че отвъдземното, чисто духовно, ангелското, божественото е някакво си битие напълно лишено от „нагледност”(външна проява), жизненост, еротичност, и е въобще пълна противоположност на телесния земен живот, някаква си аскетична безжизнена, безлична и анемична област на духовни преживявания, където човек може „да у