За музейната идентичност

Музеят е културно – исторически феномен, който има свещената задача да съхрани и пренесе във времето ценностите на човешката цивилизация.

Той е отворена система, в която си дават среща познанието, общуването, естетическото съпреживяване, образованието и творчеството.

Началото му започва от времето на император Адриан, чрез интереса му към гръцкото и старото Римско изкуство, преминава през отношението на хората към реликвите на Средновековието, паноктикумите на крал Франсуа І, на ерцхерцозите на Виена и Прага Леополд І и Хабсбургите, през идеите на Просвещението, Бритиш музеум, Лувъра и т.н.

В продължение на векове хората изграждат едно по-специално отношение към върхови художествени постижения, природни рядкости , свидетелства за важни исторически събития, постижения на науката и техниката. Съзнанието за съхранението им за поколенията напред ражда музейната институция.

Историческата приемственост е основен принцип. Стремежът за събиране на свидетелства за развитието на човека през вековете му, дават живот и съдържание. Така през 17 и 18 век се създават в Централна Европа " кабинети на рядкостите".Тяхното легитимиране от държавата ги утвърждава като институция. За дейността им тя предоставя или изгражда нови сгради, отговарящи на ясно определени изисквания ( Лондон – Бритиш музеум, Мюнхен – Старата Пинакотека ).

Обвързването на музея с науката е повратен момент в неговото развитие.

Археологията и историята на изкуството са основа за изграждането на музеологията . Виенските школи по история на изкуството имат съществен принос за организацията на музейното дело в Централна Европа. Музеят става огледало на държавата, в което се оглеждат постиженията на човешкия дух, както и амбициите на владетелите.

Противоречията на философите с историците на изкуството относно същността и съдържанието на музея намират щастливо дипломатично решение чрез изграждането на два типа музеи.

Във Виена по времето на Мария Терезия една срещу друг са изградени две внушителни сгради: природо-историческият музей ( застъпващ тезата – "сътвореното от Бога" – респективно от еволюцията).

Вторият тип – художествено - исторически (сътвореното от Божествения гений на човека). На тази база по-късно се формират четири основни профила на музея:

1. Природата и човекът в нея.

2. Създаденото от човека в областта на науката.

3. Областта на техниката .

4. Областта на изкуството.

Нуждата от класифицирането на музея е продиктувана от неговата организация и подредба. Целта му е изграждане образ на епохата.

"Ако една колекция иска да не бъде нещо повече от натрупване, тя трябва да се превърне в организъм, да има собствена душа, индивидуална форма, да бъде художествено произведение, с което колекцията да се родее..."

Стефан Цвайг

ХІХ век е век на националната самоидентификация на съвременните държави в Европа, време на открития, време на сериозни изследвания на миналото на държавите, природни забележителности, художествени постижения, политически процеси и др. През този век се създават първите национални музей. Те изцяло са посветени на дадена нация и на нейната държавност. Сформират се първите обществени организации с основна цел - подпомагане и опазване на културно-историческото наследство.

На този обществено-икономически фон на Европа, на Балканите стават важни процеси: поробените балкански народи водят борби и постепенно се отърсват от чуждото владичество. Тук се преплитат политическите интереси на Великите сили (Русия, Австро-Унгария и Англия). Първата води няколко последователни войни с Османската империя. Раздирана от комплекса си за величие, Русия усилено търси факти, за да утвърди своята идентичност. Тя се идентифицира като защитник на Православието. Към нея са устремени погледите на поробените народи.

Чрез своите учени Русия прониква дълбоко в Славянските земи. Те обикалят всички старинни места, издирват старопечатни книги, глаголически текстове , пергаменти, събират народни песни , изучават бита и вярванията на народите, публикуват откритията си. Благодарение на тях за днешната наука са издирени, съхранени и публикувани редица важни документи: образи на владетели, гербът на Втората българска държава – реликви на националната идентичност. Всичко това не е безкористно. То е пряко свързано с имперските интереси на Русия.

"Русийски спасители, а най-паче изпитатели русийская история първи са вметнали на поглед на наш народ, и то нужди ради, за да издирят своя история , коя без болгарская е съвсем темна".

Това становище на Раковски не се нуждае от коментар. На руските учени : Юрий Венелин, Михаил Погодин, Виктор Успенски, Константин Григорович и др. безкористно сътрудничат редица българи с една единствена цел – свободата на отечеството и спасението за човешката цивилизация на старобългарските старини, подложени на вандализация от фанариотската кауза на гърците.

Интересът на руските учени към Сливенско- Котленския регион не е случаен. Той е продиктуван от някогашното величие на Сливенската Малка Света гора и Котленската книжовна школа. Техен посредник е Марин Дринов, на когото сътрудничат: Атанас Дукияди, Петраки Симов, Диамандиев – познат на литературната общественост под псевдонимите Великсин и Драго, спомоществователя на "Рибния буквар" на д-р Петър Берон – Антон Иванович Камбурооглу. Чрез своите търговски кантори в Букурещ и Браила те изграждат мрежа от просветени свои сътрудници по места, издирват и предават на своите благодетели намерените старини. Анастас Дукияди на два пъти предприема експедиция в региона. В Жеравна той открива Софрониевия препис на Паисиевата История .

През 1859 г. Раковски издава в Одеса "Показалец или Ръководство как да се изискват и издават най-стари чърти нашего битие, езика, народностнопоколение старого ни проявление славнаго ни присъствие и проч"

Важна роля за издирването на българските старини играе и създаденото в Браила през 1860 г. Българска книжовно дружество.

Нека обърнем внимание на тези процеси в Сливенския регион.

По това време Сливен е един от най-големите и важни стопански и административни центрове в имперска Турция. В града е изградена и функционира първата индустриална фабрика. Неин създател е сливенецът Добри Желязков.

Градът е възстановил някогашния си облик от преди преселението през 1928 -1829 г. Икономическото му възмогване е предпоставка за развитието на учебното дело, обновление на църквите, развитие на обществената дейност.

През 1860 г. е създадено възрожденското читалище "Зора". То става духовен център за млади и стари. Дейността му е бурна и свързана с просветителска мисия. Под неговата стряха се събират старопечатни книги и други старини. Развива се театралното дело.

Зараждането на Сливенския "музеум" трябва да търсим в дейността на читалище "Зора" от тези негови първи години. Този период за съжаление е недостатъчно осветлен, заради оскъдните данни достигнали до нас.

Два пожара преди и по време на отстъплението на турските войски през Освободителната Руско-турска война са изпепелили събраното от предците. Московското археологическо дружество на руския учен Рудаков от 1878 г. се сформира по-късно.

"Разкопаването на Сотирския манастир е почнало собствено през 1871 г., когато Сливенската черковна община "Св. Димитър", разкопала част от старата манастирска черква, в южната част на която се открил припостроен параклис…

При разкопаването на черковните основи намерили мраморен стълб и икони, на които била посветена сегашната черквица "Св. Петка".

С. Табаков т. І

Потвърждение на този факт ще намерим и в Кондиката на Сливенската църковна община, съхранявана в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" – София.

Случаен ли е този факт? Не! Предците разкопават руините на едно свещено място – манастир, влизащ в ареала на Сливенското Светогорие, водени от една единствена мисъл в търсене свидетелства за националната си идентичност.

Този факт поставя под съмнение 130 – годишнината на това "юбилейно честване". Съжалявам, че огорчавам организаторите на този мил празник, но историята трябва да бъде четена внимателно, а бурените в нейната нива трябва да бъдат изкоренявани навреме. В този ред на мисли още по-смущаващо е следващата дата – 95- годишнината от основаването на музей в Сливен. Инициаторите на този юбилей се базират на цитат от протокол от отчетите на читалище "Зора", съхранявани в Държавен архив – Сливен. Те с лекота подминават важни културно-исторически събития, включващи няколко етапа от развитието на музейното дело в Сливен – времето между 1860 г. ( основаването на читалище Зора") и визираната 1913 г.

Освобождението е повратен момент в развитието на Нова България. Наред със стопанското възобновление, административното укрепване, налице е оживена обществена дейност.

Непосредствено след Освобождението в Сливенската мъжка гимназия учителстват чужденци – /чехи, италианци/, които допринасят за установяването на европейски практики в обществения живот. Сред тях са изследователите на българските старини – братя Карел и Херменгилд Шкорпил. Те правят проучвания, организират разкопки. Вторият брат издава книга "Спомен за Сливен и неговите манастирите ". С откритите находки двамата братя уреждат в Мъжката гимназия археологическа и нумизматична експозиция открита през 1884 г. Паралелно с това под тяхното крило в Сливен се формира и израства едно възторжено следосвобожденско поколение интелигенция, в чието съзнание гори пламъкът на духовното и културно наследство на родния край. Венец на техните усилия е изграждането през 1898 г. с волни самопожертвования нова сграда за читалище "Зора", включваща комплекс от театрален салон и библиотека. ( за съпоставка – по това време в столицата на България – София, театър се играе в дъсчената барака на театър "Сълза и смях").

Тази материална база ще приюти под своята стряха родените по-късно културни институции – театър, библиотека, художествен музей, кино, археологически, етнографски и исторически материали.

Тук ще си позволя да отделя малко внимание на една фигура от нашия културен живот – Д. Добрович, - патрон на днешната художествена галерия в Сливен, на когото музейното дело дължи много.

Съвременник на Селимински, Раковски, Сава Доброплодни, Добровски, участник в движението на Гарибалди и свързал името си с приобщаването на изобразителното изкуство на две балкански страни (България и Гърция) към Европейската ориентация. Повече от 50 г. той живее в Рим като артист, утвърждавайки се сред художествените среди на Агрикола, Кавалиеро Карта, Сигели, Фракасини и др. През 1893 г. той се завръща в родния си град. Въпреки напредналата си възраст, Добрович се включва в зараждащия се художествен живот в страната. Открива една от първите художествени изложби в България. Неговите творби са сред първите постъпления на Народния музей в София. Показателен е фактът, че една част от тях са дарени на българската държава. Като човек, живял толкова време в Италия, люлката на изкуството, е естествено да мечтае за своята родина и родния му град един ден да се нареди до европейските народи чрез плодовете на цивилизацията.

В Сливен Добрович учителства повече от година в Мъжката гимназия. Рисува портрети на свои съграждани, сред които два портрета на Хаджи Димитър. Преди време успяхме да съберем ценна информация за създаването на тези портрети. На сеансите в ателието на художника, зад статива, многократно е присъствала сестрата на войводата – Щилияна Асенова, която е правила словесни корекции върху портрета на своя брат. Единият от тези портрети днес е във Военно –историческия музей - София, дарен от автора, а вторият в нашата галерия.

През 1905 г. Добрович умира, оставяйки в завещание на родния си град 12 свои творби. Сред тях е и портретът на Хаджи Димитър.

Показателна е реакцията на читалищното ръководство, което мигновено взема решение творбите на Добрович да бъдат изложени в читалищната библиотека. Така е поставено началото на една институция , с която сливенци с основание ще се гордеят и с умиление години наред ще наричат "Нашият художествен музей". Това понятие ще цитира един от първите историци на изкуството в България – Васил Димов.

При гореизложените факти недоумявам защо колегите от РИМ – Сливен упорито налагат своя версия. Кого обслужва тя?

Годината 1913 е свързана с един друг връх – провеждането на Всеславянския конкурс за паметник на воеводата Хаджи Димитър. В годините, когато вече са започнали братоубийствените войни между съседите в Сливен си дават творческа среща скулптори: сърби, хървати, чехи, словаци, украинци, поляци и българи, за да възвеличат паметта на един национален герой.

Двадесет и осем (28) гипсови проекта пристигат в Сливен, за да се състезават помежду си - по море , по Дунава и чрез железницата . Това е безпрецедентен факт в историята на народите, когато Духовността стои над всичко.

Движението за преклонение пред паметта на Хаджи Димитър, започнало от казанлъчани, прераснало като всенародно, ражда идеята за паметник на Х. Димитър. Видим резултат от него, освен събирането на средства чрез самопожертвовани, са и постъпленията в читалищния музей на материали от различно естество – исторически, художествени, археологически, етнографски и др.Тези постъпления естествено и закономерно придават облика на музея през последвалите години на общоисторически, а художествената сбирка става Художествен отдел. През следващите години на нея винаги е отделяно достойно място в експозициите на музея.

Колеги от РИМ – Сливен, с Вас ни свързват много общи неща, повече от всеки друг културен институт в Република България. Наша обща майчица е възрожденското читалище "Зора".

Първите ратници на музейната кауза ни завещаха светлия си пример. Дългогодишен е общият ни и съвместен път в утвърждаване на институционалната ни идентичност.

В условията на съвремието, в годините на тоталитарната държава и днес в години на демокрация пред нас стояха и стоят отговорни задачи.

Тоталитарната държава имаше нужда от нова героика и ние я създадохме. Колцина от нас обаче имаха по-голяма цел и по-дълбоко съзнание за музейната същност? Колцина от нас можеха да си позволят да отстояват музейни принципи и норми, да създадат оня образ на музея, който да даде храната на Душата и да проникне в тайните на творчеството. " Отгоре надолу гледа само онзи, който е извървял пътя от долу на горе". /Илия Бешков/ Същият мъдрец ще каже: " Истината, жизнената правда не стои като побит камък канонизирана, за да може да я улови всеки некадърник, всеки ленив мозък. Тя тече ката водата, тя има свои "агрегатни състояния", тя просмуква и храни цялото битие, тя е толкова явна, колкото и скрита, тя иска дух да я усетиш и откриеш, око и ръце да я направиш." Отнесена тази истина към днешния ден, тя е особено актуална, защото не можем да не си дадем сметка за тоталното разрушаване и подмяна на човешките ценности. Тази тенденция обслужва интереси, но разрушава човешкото у човека.

Задавам си въпроса –реална ли е ползата от днешния музеум за осъзнаване и утвърждаване на културата, за значимостта й за обществото в широкия смисъл на думата. Доколко музеумът допринася за познанието на човечеството за протичащите в него процеси, доколко утвърждава неговото достойнство на културно-историческо съзнание. Отговорът за мен е един – човечеството върви напред, но човекът си остава същият – там някъде между примата или онзи, който се докосва до Бога.

Колеги, заради обичта ми към Вас, заради общата ни кауза, ще си позволя в днешния Ви празничен ден да поставя парливите въпроси, които витаят в обществото.

Сливен е град с ярко и славно минало. Няколко епохи са върхове в неговата многолетна история. Сред тях отчетливо се отразяват два: Сливенското Светогорие и Възраждането, дало на националната ни история толкова много и ярки фигури - неразделна част от националния ни пантеон. Ние сме в дълг пред тях. Днешният музей не е музеят, който Сливен по достойнство заслужава.

Ще ни простят ли бъдните поколения нашата слепота?

Плачем за липсата на подходяща материална база, а с лекота загърбихме една сграда с историческа памет – фабриката на Д. Желязков – Фабрикаджията, сграда равна по площ на Рилския манастир, сграда, строена с кървавия пот на сливенци. Как нито един измежду нас не успя да съзре онова 180 –годишно осем метрово водно колело, вградено в нея, задвижвало механизмите на индустрията на една империя.

Ще си позволя накрая да цитирам един пасаж от Сирак Скитник:

Кой ще ни каже художници ли сме, кой ще ни каже актьори ли сме, или глупави и бездарни клоуни, разсмиващи тълпата с чужди остроти по едно жестоко недоразумение. Кой ще ни каже, че нашите творения надхвърлят цената на калта от която са споени, кой ще ни покаже цената на една цветиста песен, цената на оживелия мрамор"?

Кой ще ни каже музейни работници ли сме…?

Светослав Милев

Директор на

ХГ "Д. Добрович" - Сливен